Надето

“Човек е сам върху сърцето на земята, пронизан от един-единствен лъч, и бавно пада мрак”
С. Каузимодо

Светлината! Виждаш ли я? Един лъч целуна сърцето на земята и там поникна
цвете. То разлисти нежен цвят и отпи от топлината на слънцето. Това съм аз. Аз
се раждам и умирам, страдам и живея, боря се, творя, обичам. Тук - върху сърцето
на земята. Аз съм Човекът, аз съм цвете, аз съм демон, аз съм Бог; ровя с пръсти
мократа пръст и давам на земята светлина. За да живее и тя, за да ме има мен. А
когато дам и последния си лъч, аз ще умра. Празен, тъжен, черен. И студен.

Светлината! Чуваш ли я? Тя бяга по калните улици и ставя светли стъпки по
плочките. Обикалям и събирам блясъците с шепи. Тях ще ги раздам на бедните.
Но сега да бързам! Трябва да настигна светлината! Да я сграбча, да я разкъсам!
Да я превзема цялата! Защото има толкова бедни, тях… тях как ще ги нахраня с
няколко шепи отблясъци? И какво ще им кажа? А когато дам и последния си
блясък, аз ще умра. Празен, тъжен, черен. И студен.

Светлината! Усещаш ли я? Тя пронизва тялото ти и разлива живот във вените.
Слива се с кръвта и потича в теб. Но, когато отвориш очите си, тя ще проблесне в
миг и ще изчезне. Ще се влее в друг, във него ще живее. И ти ще бягаш, ще я
гониш, ще я търсиш да я уловиш, да я погълнеш пак. Като мен. Но, когато за
последен път отворих очите си, аз умрях. Празен, тъжен, черен. И студен.